Когато кацнете в София, първото, което ще видите от града, са панелните блокове на крайните квартали. За много чужденци, а и за българи, които дълго време са отсъствали, това си е шокираща гледка. Изглежа им грозно, неприветливо и студено. Най-вече им се струва чуждо и затвърждава представата за недоносена Източна Европа. Това са цели села, екосистеми, в една от които съм израснала и аз. Когато съседката от другия вход искаше да ни каже нещо, не звънеше на вратата или по телефона, а чукаше по прозореца на хола ни с дръжката на метлата си. Когато някой вдига шум, съседите не отиват да поговорят с него, а удрят по тръбите на радиатора. Стълбището на панелката е от евтина мозайка, стените са боядисани в цокъл, всяка тераса е умопомрачтелно различна от останалите и винаги някой някъде пише „к*р“. Но все пак, панелката, построена за минимално време и максимално хора, има своя чар. Ако щете дори естетика тип Уес Андерсън, така тренди напоследък. Да израснеш в тях има някои недостатъци. Например момчетата, с които сте ходили в една детска градина, в последствие развиват кариера на квартални дилъри. Обаче си имат и много предимства. Най-вече не растеш в саксия, а виждаш „2 и 200“, заради което след това можеш прекрасно да се справиш с какво ли не. Освен това, в панелната вселена има някаква магия – от бабите, които държът квартала под зоркия си поглед от пейката до входа, през кварталните пияници, които честичко заспиват на същата тази пейка, игрищата, на които за първи път палиш цигара и късните вечери на по бира в междублоковите пространства. Хиляди хора в България са израснали в панелни блокове и наученото там е част от културата ни. Може да не е най-красивата и да се питаме „Какво ще си кажат чужденците“, но си е до болка наша и винаги мисля за нея с малко носталгия. Ако не сте от там, защо не си направите in-city пътуване до някой панелен квартал и не видите сами? 😉