Любовта не е достатъчна за да останат двама души заедно.

Тези дни проведох задушевен разговор с приятелка, която наскоро се е разделила с партньора си. Дълга и много задълбочена връзка, в която са споделяли всичко – от пространството, до работата и мечтите си. Моята приятелка обаче е далеч от онези жени, които бълват огън и жупел, щом се почувстват разочаровани. Затова вместо да сипем обиди по адрес на бившето й гадже, с нея обсъдихме уроците, които човек си взима от всяко преживяване и си припомних тази тема, която искам да напиша от няколко месеца. Когато й споменах концепцията, приятелката ми си я записа и затова си помислих, че идеята може да резонира и с други хора. А именно:

Какво означава eдна връзка да „не се получи“? Да, очакванията ни може да не са се изпълнили, но всъщност не сме ли научили точно това, от което сме имали нужда? Какво всъщност сме очаквали „да се получи“? И щом не сме останали с този човек до края на живота си означава ли, че не се е? Или може би се е получило точно това, което е трябвало?

Иначе казано, съгласявам се с Ролинг Стоунс:

„You can’t always get what you want
But if you try sometime you find
You get what you need“

Любов и връзки

Кратка история на интимната връзка (без кал и ребра)

Според много антрополози и психолози, особено такива, които се занимават с динамиката в двойката, като Естер Перел, културата има голямо влияние върху естествените ни нужди. В зората на човешкия вид не сме били много по-различни от животните, които сменят партньорите си постоянно, за да осигурят максимално разнообразие от гени в следващото поколание, а по този начин и по-големи шансове за оцеляване на вида.

След това, под различни социални влияния, например религията, сме започнали да се събираме в двойки, които се обвързват за цял живот. Като много религиозни символи, и това има своя практически смисъл. Във време, в което медицината и хигиената са били слабо развити болестите са плъзвали лесно и е по-логично едно село да се опази здраво, ако всеки спи само с един човек.

Като много други, аз също не вярвам, че сме моногамни същества. В противен случай щяхме да преплетем погледи с някого над гърнетата в детската градина и да продължим да го правим когато сме на по 90. Веднъж обвързани, никога нямаше да поглеждаме настрани, също като щъркелите или пингвините. Само че всеки, който е тук под формата на човек знае, че този принцип никак не важни за нас.

Връзка и любов
Photo credit: Fabrizio Verrecchia

Повлияни от социалния натиск на културата и се свързваме в двойки, създаваме дом и семейство заедно, въпреки все още има племена в Амазония, които вярват, че едно дете има няколко бащи и така не само му дават по-големи шансове за успех, но и поставят под съмнение модела на двойката. Освен това, допреди няколко десетилетия в България и на много места по света и денс, изневярата се е приемала. Не с охота, но все пак не е била и краят на света, особено когато мъжът кръшкал (точно сега няма да навлизам в дългата тема за сексуалното потисничество над жените). Когато баба ми е била млада се приемало едва ли не за нормално мъжът да има любовен живот извън семейството и тя ми е разказвала за доста такива истории. Макар и да й е било неприятно, дори унизително, е виждала изневерите като неизбежно зло.

В никакъв случай не подкрепям изневерите и лъжите. Но като се има предвид тази история на човешката интимна връзка, е трудно човек да не се запита: Реалистини ли са днешните ни очаквания?

Очаквания в една връзка
Photo credit: Kelly Sikkema

Какво очакваш?

Този въпрос изглежда очевиден, но когато си го зададох за пръв път ми дойде като гръм от ясно небе.

И заживели щастливо завинаги?

Ако приемем поне половината от информацията в горния абзац за вярна, значи от чисто биологична гледна точка очакването човешко същество да се интересува само от един партньор и да го боготвори през целия си живот, просто е нереалитично. Като да очакваш от река да тече нагоре по хълма, вместо надолу. Просто няма как да стане и ако го искаш единственото, което ще постигнеш е да се ядосаш и разочароваш. И все пак, признайте си честно, не го ли искате? За себе си знам, че колкото и нелогично да е, това очакване си седи някъде под повърхността. Рационалната ми страна разбира, че подобни очаквания са нереалистични, но емоционалната ми страна не иска да си представя живот лишен от романтика 🙂

Може би именно заради това очакване, когато една връзка не тръгне в подобна посока си мислим, че не се е получила.

Също като „другите“?

Очакванията ми са неизбежно свързани и с примера на реални и фиктивни личности. Като хора, ние сме много зависими от социума, важно ни е да се чувстваме приети, защото от еволюционна гледна точка да бъдеш отхвърлен означава смърт. Въпреки че днес нещата не стоят толкова буквално и човек вероятно би могъл да оцелее и без да се свързва особено с другите, все пак това със сигурност би имало сериозни психични последици. Освен това, до колко удовлетворен би се чувствал този човек?

Много харесвам една мисъл на Джо Роугън, която пасва тук идеално: „Имаме нужда от други хора. Замислете се само – в затвора, когато някой e нарушил правилата, го изолират от другите. Отделят те от убийци и изнасилвачи, хората, които би трябвало да избягваш на всяка цена. И какво става? Натъжаваш се!“

Един от най-лесно измерите признаци на конформизма е невербалната комуникация. Правило ли ви е впечатление, че когато харесвате някого имитирате движенията на тялото му? Нещо повече – когато комуникираме с друг човек, деликатно копираме мимиките му. Това се случва на абсолютно несъзнавано ниво и го правим за да съпреживеем емоциите на другия. Именно и това е причината хората, които са инжектирали Ботокс в лицата си да разпознават по-трудно емоциите на другите. Въобще, това е доста интересна тема и ако искате да задълбаете в нея без сами да се ровите в научни трудове, препоръчвам филма на BBC “The Brain”.

Леко се отплеснах, но с всичко това за конформизма исках да кажа, че понякога очакванията ми към една връзка са да прилича на романтичен филм или на някой професионално направен Instagram профил. Особено на кастата наречена „The Instagram Couple“ – красиви хора, които сияят влюбено от луксозни бунгала на частни острови и се целуват в пухкави легла опънати над джунглата. Разбира се, по-простички сравнение също не лиспват – тези с хората около нас.

Какво очакваш от една връзка?
Photo credit: Gabby Orcutt

Тук идва мястото на поредния въпрос, който изглежда очевиден, но всъщност май честичко забравяме. Дали пък когато си мисим, че една връзка „не се е получила“ всъщност не сравняваме отношенията си с тези на колегата, съседа, приятелката и тн.? И знаем ли всъщност какво се случва в техните легла и сърца, за да си мислим, че нашата връзка не се получава в сравнение с тяхната?

Пир за Егото?

Докато се опитвам честно да си отговоря на това какво очаквам от една връзка, за да й сложа тикче „получила се“, се замислям, че ако наистина се вгледам надълбоко, ще видя една неприятна истина, която се крие по ъглите. Концепцията за его-трипа. Не ми се иска да си го признавам (въпреки че всъщност да си кажеш всичко направо действа страшно освобождаващо), но може би поняога очакването ми от една връзка е да ме валидира и да „ми вдигне акциите“ в собствените ми очи. В действителност, това едва ли може да се случи или поне не може да издържи в дългосрочен план. Все пак как виждаш себе си зависи само от…теб семия, разбира се. За добро или лошо, нищо външно няма силата да направи големи и трайни промени в това отношение. А когато не се случи може би твърде лесно отписваме тази връкза като „неполучила се“, вместо да се замисим над уроците, които ни е дала. Най-вече за собствените ни характер и очаквания.

Защо вече виждам всяка връзка като получила се

През годините съм се ядосвала, страдала съм и съм си мислела, че краят на света настъпва, щом се разделя с някого. Напоследък обаче доста работя върху това да бъда по-добър и осъзнат човек, а един от плодовете на усилията ми е да изпитвам благодарност. Искрено и дълбоко благодарна съм на всеки, с когото не сме „заживели щастливо до края на дните си“. Сега виждам „неполучаването“ като огромен подарък, благодарение на който съм научила страшно много за себе си, за границите си, мечтите и възможностите си. В много по-голяма степен знам коя съм, към какво се стремя, с какво бих и не бих се съгласила.

Как може да се случи това без „несполучливата“ връзка? Можеш ли да се научиш да караш колело, ако само го гледаш (това е просто пример, не мога да карам колело :D)? Да, може да паднеш и да се понатъртиш, дори да отрониш няколко сълзи, но ми се струва, че в голямата картина това изобщо не са провали, а важни стъпки.

Напоследък прилагам принципа и към всичко друго – работа, проекти, приятелски отношения и всякакви планове. Когато ни се струва, че нещо „не се получава“ дали пък всъщност не стават точно това, от което имаме най-голяма нужда?

Мислили ли сте някога по този въпрос? Ще се радвам да споделите до какви изводи сте стигнали с коментар под статията 🙂 Ако се сещате за интересни материали по темата също ще е супер да ги поустнете! 🙂

Чете ли ти се още някоя статия за психично здраве, базирана на научни изследвания? Кликни тук