Миналта седмица се отбил до древното и тракийско светилище „Градище“. Историята започна в село Долен и за нея можете да прочетете тук.

15-тина минути навътре в парка, докато спусках първата по-стръмна стълба от скалите надолу към гората, ми се стори, че чувам виене и скимтене. Жалните звуци ме отведоха до малка котловина между скалите, където беше пропаднало куче и очевидно не можеше да излезе. Това обаче си е отделна история. За да прочетете какво се случи, защо бяхме изплашени почти до смърт и как си върнахме вярата в човечеството – кликнете тук.

Виках го, приканвах го, но кучето явно беше в паника и не можеше да се изкатери, затова призовах Павката на помощ. Той се опита да направи стълбички, по които кучето да се изкатери, но четириногия не схващаше идеята и затова  тръгнах да търся пазачите на парка с надеждата, че те ще да ни помогнат или поне ще разпознаят песа.

Докато ме е нямало, Павката се подхлъзнал и паднал надолу по скалите, редувайки свободен полет и удари в камъните, 15-20 метра надолу. Въпреки ужасът, който е минал пред очите му, успя да се изкатери нагоре, целият охлузен, без дори да може да върви.

Благодарение на местните хора, успяхме да го свалим до улицата, където чакаше линейка. А един от местните, Хасан, ни предложи да оставим колата в неговия двор. Докато чакахме в спешния кабинет на болницата в Гоце Делчев, той и жена му изникнаха в рамката на вратата: „Чакаме ви отпред“, помаха Хасан.

Оказа се, че трябва да заминем за софийска болница още същата вечер, а вече беше 22:00. Без изобщо да ги молим, Хасан и съпругата му Нурсен, двама напълно непознати които всеки ден стават в 5:30 и работят на по няколко места, за да се справят, ни закараха до село Долен, за да съберем нещата си, а после ни върнаха до Гоце Делчев, откъдето тръгнахме към София. Оставиха децата си вкъщи, докато се грижеха за нас, и едвам ги убедихме да платим бензина, а за друго бяха непреклонни.

Нямам думи, с които да изкажа благодарността си към тези двама души – бяха с нас, помагаха ни и ни подкрепяха няколко часа, без да ни познават и без да искат нищо в замяна. В свят, в който повечето хора по-скоро ще ти се намръщят и ще се скарат, отколкото да се усмихнат и да кажат някоя добра дума, Хасан и Нурсен ми върнаха вярата в нашия вид. Ще се постарая да предам доброто им нататък, а ако вие се окажете близо до „Градище“ – тяхната къща е в дясно от парка и се радват на гости.

В крайна сметка всичко свърши добре – Павката няма сериозни наранявания, а и успяхме да спасим кучето (когато той се качваше нагоре по скалата издърпах кучето, благодарение на целия адреналин, за да не се окаже и нахапан).

Въпреки плашещото изживяване и двамата нямаме търпение да се върнем в местността – отново да се насладим на тихите улички в село Долен, да се полюлеем на високата люлка в двора на Портите, да отидем на гости на Хасан и Нурсен, а може би дори най-после да стигнем до Лещен и Ковачевица.

Случвало ли ви се е нещо, което да ви върне вярата в човешкия род? Разкажете ми с коментар под статията 🙂