Доскоро си мислех, че медитацията е страшна глупост и не исках да чувам за разни източни езотерики. Знаех за хора, които са посещавали храмове в Азия и след това са „намерили себе си“, но това ми се струваше като още по-голям булшет, особено след като бях в доста индонезийски храмове и никъде не се възнесох. Последното ми пътуване в Азия обаче неочаквано ме подкоси и ме накара да експериментирам с медитацията.  

През пролетта направих първото си соло пътешествие – 5 седмици в Тайланд, Лаос и Камбоджа. Въпреки че тръгвайки нямах кой знае какви очаквания, се бях настроила за партита и плажове доста повече, отколкото за духовно развитие. Това със сигурност нямаше да бъде моето пътуване към Мека.

Снимка: Ishan @seefromthesky

Случайна среща с медитацията

Тайланд е известен като раят за възрастни западни мъже, в търсене на млада и екзотична компания. Това няма как да ви убегне. Но когато стигнах в Чианг Май се оказа, че там наблягат повече на стартъпи и одухотворение, отколкото на платената любов. През първите дни имах доста свободно време, а любимият ми гид на Lonely Planet сипеше хвалебствия за храмовете, разпръснати из града. Представих си, че съм китайски турист и тръгнах да обикалям, с фотоапарат на врата и вееща се на вятъра карта.

Би било доста трудно (а вероятно и отегчително) да обиколите всички храмове в Чан Май. Wat Chedi Luang обаче грабна вниманието ми със стълпотворение от поклонници, привлечени навътре от типични будистки тонове. В храма се оказах стърчаща посред молитва, а всички други бяха добре подредени по възглавнички на земята. От неудобство, аз също си придърпах една възглавничка. Будистките храмове пренасищат сетивата – златни орнаменти, още по-златни статуи, цветни ленти, пурпурни килими, ярко изрисувани сцени от притчи… Всичко това те зашеметява и в комбинация с нежното, ритмично напяване на монасите, се успокояваш и искаш просто да поседиш още малко. След молитвата се проведе някакъв вид медитация, който изобщо не разбрах, но се опитвах да се включа и ми се стори, че излизам от храма по-лека. Така за първи път видях, че медитацията, която винаги съм отхвърляла, може и да не е толкова безсмислена дейност.

Снимка: Austin Neill

Ходеща медитация в Сребърния храм, Тайланд

Втората ми среща с медитацията също беше случайна. С мой приятел се бяхме запътили към известните monk chats, които се провеждат единствено в Чан Май. Закъсняващата ми натура се комбинира с азиатското време (което никога не е навреме) и когато пристигнахме в Wat Sri Suphan, или сребърният храм, разговорите с монаси бяха приключили. На тяхно място обаче беше започнала т.нар. практика по ходеща медитация – вървиш по възможно най-бавния начин, докато осъзнаваш всяко движение на тялото си. Целта е да се концентрираш изцяло върху преживяването на тялото си тук и сега, за да не блуждаеш в миналото или бъдещето. Всичко това ми се стори твърде откачено и набързо сръчках моя спътник, за да си ходим. На връщане към хостела той ми разказа, че e научил много за себе си през медитацията, но тя никога не трябва да бъде насилие над личността.

медитация
Снимка: Sabine Schulte

Медитация в Пном Пен, Камбоджа

Думите му ме накараха да се замисля и през следващите седмици интересът ми към медитацията се покачи. Когато пристигнах в Пном Пен, Камбоджа, пътеводителят ме насочи към Wat Langka, където 4 пъти седмично се провеждат едночасови, безплатни сесии по Випасана медитация. Този път не само се включих по собствено желание, но дори медитацията зае важно място в програмата ми.

Снимка: Peter Hershey

Ако мислите, че някой от познатите ви не е мълчалив, пробвайте да си поговорите с будистки монах. Възрастният мъж в шафранови роби, който ни въведе в методите на Випасана, жумеше зад стъклата на очилата си и в обясненията му имаше повече паузи, отколкото думи. Будистките монаси вярват, че човек винаги трябва да е в баланс – никога прекалено екзалтиран или твърде тъжен. Със спокоен, равен тон, нашият монах ни обясни, че най-важно е да се концентрираме върху дъха. Да си представим как потокът на въздуха влиза и излиза през основата на ноздрите ни. А мислите, които неминуемо щяха да минат през нас, да оставим да си тръгнат – без да се закачаме за тях. Звучи доста по-просто отколкото е в действителност. Въпреки че на моменти се борех със себе си, часът премина като няколко минути.

Снимка: Lola Guti

Как пренесох своята медитация в София

Когато се прибрах в София, бях решена да задържа в себе си поне част от уроците, които получих в Азия. Исках в мен да се запази спокойствието на тази култура, да съм по-осъзната и да не изпадам в безсмислени терзания за бъдещето или съжаления за миналото. Един от начините да го направя беше през медитация.

Снимка: Lina Trochez

С моя приятелка си направихме предизвикателство – да медитираме всеки ден, по 20 минути, в рамките на един месец. Използвахме този клип за опора и мотивация – ако търсите лесен „наръчник“ по медитация, непременно го изгледайте.

Каква беше моята медитация

Още преди години, един от първите хора, с които говорих за медитация, ми разказа, че няма строги правила. Важно е единствено да правиш това, което ти подхожда и ти доставя удоволствие. Има много техники за медитация, но лично за мен техните предписания са по-скоро насочващи, отколкото задължителни.

Това, което аз правех, беше да седна по турски, с ръце в мудра, поставени на коленете. След това затварях очи и се опитвах да насоча цялото си внимание единствено към естествения ритъм на дъха си.

На теория това звучи просто, та дори скучно. На практика обаче, да не се закачаш за мислите си изисква усилие. За първи път осъзнах колко много идеи, спомени и емоции минават през главата ми всяка секунда. Знаех, че малка част от мислите ни са във вербална форма, но никога не го бях усещала и разбирала, до този момент.

Какво означава да не се закачаш за мислите?

Случвало ли ви се е както си седите, изведнъж да усетите, че съзнанието ви е отлетяло надалеч? Може би докато четете скучен текст (надявам се не този