Сбогуванията са ми най-трудната част от едно пътуване. Понякога се чудя защо изобщо го правя. Защо оставям глада за преживявания да ме откъсне от важните хора в живота ми. При последното си дълго пътуване, плаках когато тръгвах, а навръщане в гърлото ми беше заседнала буца. Един от най-големите митове за соло пътешествията е, че човек е сам. Всъщност, постоянно срещаш невероятни хора и ги допускаш до сърцето си само след няколко дни, защото знаете, че ви е отредено да споделите само няколко мига заедно. А после идва неизбежното „сбогом“. Понякога е рутинно – бърза прегръдка и заучената реплика: „Лек път, приятно изкарване в Еди Си Къде“. Друг път обаче сърцето ти се пръсва на хиляди малки парченца. И въпреки това, за мен едно от най-хубавите неща на пътуванията е да се завърна у дома. Всеки път когато си вървя по улицата в някой непозант град и си помисля за близките си хора, за усмивките им, за това как ще ги прегърна, се чувствам пълна с щастие. В крайна сметка изглежа, че пътуването ти дава нови сили и перспектива не благодарение на красивите залези или дивите пейзажи – всичко идва от хората – тези, които срещаш и при които се връщаш ❤