Първият ми месец от пътуването си из Южна Америка прекарах в Колумбия. Беше прекрасен, но и труден период. Запознах се с десетки хора от къде ли не, размених истории, преживявания и съвети, танцувах по цяла нощ, катерих планини и се докоснах до пейзажи и вкусове, които не съществуват никъде другаде. В същото време обаче имаше и моменти, в които се чувствах стресирана, объркана, не знаех накъде да тръгна и дори се чудех защо съм избрала да си причинявам разни трудности, вместо да си остана в уюта на собствените ми град и дом, сред хора които обичам и които ми липсваха. По ирония на съдбата обаче, точно около Коледа, когато се чувствах най-носталгично, отново влязох в ритъма на пътешествията.

Куче на път

Какво е ритъмът на пътя

Да го опиша ми се струва почти толкова невъзможно, колкото да нарисувам портрет на любовта. Разпознаваш усещането, можеш да опипаш формата му, но е трудно да го опишеш. Все пак, според мен ритъмът на пътя идва тогава когато натрупаш достатъчно преживявания – нареждат се като пъзел и в един момент цялата картина се напасва. Дотогава всичко изглежда като случайни, несвързани, хаотични събития, срещу които се изправяш. След това обаче ставаш едно с пътя и се наслаждаваш, а не се се мъчиш да се бориш с него. Разбираш, че това е все едно да се противиш срещу финалността на всичко в този свят, вместо да се насладиш на момента. Все едно да плаваш срещу течението, вместо да го използваш така, че да стигнеш където трябва. Където имаш нужда да отидеш, а не където мислиш, че трябва.

Духът на пътя
През пустинята в северна Колумбия

Пустинята в Колумбия

Мотор в пустинята

Ритъмът на пътя се намества в теб постепенно, като добрата идея. Когато го имаш, спираш да планираш по пътеводители и да се тревожиш за закъсняващи автобуси. Вместо това разпитваш други пътешественици какво се видели, къде са заспивали вечер и какво е останало в сърцата им. Разбираш, че кършенето на пръсти кога ще пристигнеш няма да ускори автобуса. Това, което ритъмът на пътя ти дава е спокойствието, че всичко ще се нареди по един или друг начин, стига да се отдадеш на момента и да не насилваш събитията.

Духът на пътя
Куенка, Еквадор
Духът на пътя
Сламена къща тип Малоква е еквадорската джунгла
Наводнена гора в Амазонската джунгла, Еквадор
Духът на пътя
Национален парк Ел Кахас, Еквадор

Само на път ли?

Предполагам, че има много хора, които се чувстват по подобен начин и у дома. Аз обаче бях изгубила тази искра, през месеците между последнте си пътувания. Когато отново го намерих беше все едно отворих кутия със стари спомени и извадих отвътре любимо парче живот. Като Изгубените момчета на Питър Пан, които забравят как да летят щом пораснат. Ежедневието у дома е твърде сигурно и комфортно а хората, с които общувам са прекрасни, но са моят балон от себеподобни. Пътуването обаче те среща с какви ли не неволи и хора с истории като за цяла библиотека. Комбинацията от неземни пейзажи, бързи решения и десетки нови перспективи ти дава спокойствието, че няма нужда да е предвидимо и сигурно, за да е хубаво.

Докато бях в Южна Америак си купих разни местни изделия за Европа, но най-важните сувенири останаха уроците, които научих, колкото и изтъркано да звучи това. Един от тях е това, което се опитах да опиша тук – нещата рядко се получават така, както сме искали или планирали, но вместо да се изнервяваме от промените в програмата „живот“, можем просто да им се насладим. Защото каква е алтернативата?

Какво сте научили напът? Споделете с коментар под статията 🙂

Духът на пътя
Карибски залез, Колумбия